Срамувам се от тялото си ПДФ Печат Е-мейл

 


 

 Ако можех сам да реша проблема си, никога нямаше да пиша до вас. Понеже съм от малко градче, ме е страх някой да не разбере, че става въпрос за мен. Ще ми се присмиват. И жена ми не искам да разбира, защото тя пък ще ми се разсърди. Обичам я много и държа на нея, искам сексът ни да е пълноценен и да правим всичко позволено и... непозволено. Тя обаче се дърпа, когато я пожелая през деня, на нощна лампа или чисто голи в банята. Срамува се от тялото си. Като я попитах веднъж защо се срамува, каза, че всичко си имало граници. Била прекалено възпитана и за нея сексът е само за под завивките, на тъмно. Пък и с това тяло... - така ми отговори. А честно да ви кажа, за мен тялото й е перфектно, много жени биха й завидели. Как да я променя, докторе?
Емил, 23 г.

 

Здравейте Емиле,

Интересно, много ми е интересно писмото Ви до мен. Най-вече с това, че колкото и да се променяме ние, хората, през годините, в които живеем, все пак остава един „спомен" в обществото ни за онова "мръсно, долно, че даже и нечестиво действие, наречено любене, между един мъж и една жена". Зрели хора, които съвсем естествено са се срещнали за да се обичат и да даряват живот. Разбира се те, децата, плод на тази тяхна взаимна обич вземат, че пораснат и си тръгват от семейното гнездо. Ала тези двамата – техните родители остават там, в семейното гнездо. И едничката им радост пак остава любенето. То едничкото им остава. Но те не съжаляват, защото пак са заедно и се обичат. И не могат един без друг. Е, вече любенето има съвсем други дадености. Но макар и така то почти все пак носи същата радост, че живеем заедно. Е, след тези мои думи, пак ли ще се питаме кое е това мръсно и долно? Това, което носи радостта от живота и плода на любовта – децата? Ако е така – защо сме се родили ние самите тогава? Защо?

Хайде сега малко поезия. Моля ви да прочетете това:


Когато ти изтръгнеш чудни звуци
От старото пиано с нежни трели
Ревнувам аз клавишите, които
Целуват белите ти пръсти..!


Стоп за малко. Откъсът е от един любовен сонет, посветен на любимата жена, написан от перото на поета за всички времена – сър Уйлям Шекспир. Не, това не е ревност, а преклонение пред любимата. И то, забележете – преклонение към една част от нейното тяло. А то цялото нейно тяло е олтарът, пред който коленичи поета. Защо ли?

Ами защото тялото е фетиш. Фетиш за този, който те обича. И твоето тяло е фетиш за тази, която те обича. Защото твоите сетива виждат, харесват, чувстват и слушат тялото на жената, която ти заобичваш. И тя тебе също. Някои обичат да казват, че тялото е една външна опаковка на душата и сърцето. Не съм много съгласен с този постулат. Защото тялото без сърцето и душата е нищо. Ама и те сърцето и душата виждат, чувстват и обичат чрез тялото. Сиреч те са неразделни. Неразделни защото без да искаме най-напред харесваме едни очи, едни устни и едни бели пръсти. И още – една коса, златна или гарваново черна. И дъхът на тази коса. Една белоснежна шия. Един малки, но обли гърди и едни силни бедра. А да не говорим за едно тяхно безкрайно продължение – едни красиви женски крака. И реципрочното – силен поглед, волева брадичка, мощни рамене, стегнати задни мъжки части и силни крака. Ето – от тук започва харесването, еротиката за да дойде след това обичта или най-силното – любовта. Тяло, сърце и дух това са значими, ама много значими неща, когато се обичаме. Обичаме се защото си ги подаряваме взаимно един на друг когато, се любим. И най-прекрасното в тази взаимна обич е да се сливат не само телата ни, но и душите и сърцата ни. Но без да се сливат телата ни, я няма магията наречена любов. Няма я...

Та това в общ план, а сега конкретно за проблема Ви. Вижте няма да се уморя да повтарям, че в едни човешки любовни взаимоотношения маже да има мъничко свян. Но в никакъв случай срам! Да го повторя ли пак! Не може да има срам. Защото не е срамно да обичаш. Не срамно да зачеваш и раждаш деца. Не е срамна да си влюбен и да си готов всеки Божи миг от твоя живот да подариш любовно щастие на човека до теб. Подчертавам – любовно щастие, а не мъки и теглила от излишни превземки, точно така - от излишни превземки. А те откъде идат? От къде? Всичко започва от там. От началото за всички нас! От семейството, в което сме създадени. Създадени не само физически и психически, но и културно. Искаме, не искаме като дечица сме като парче пластилин в ръцете на родителите си, че и на техните родители. И те милите, под фасадата на така наречената загриженост да възпитаме децата си по наш образ и подобие ни вменяват техните критерии за морал и нравственост. Да, ама ние сме друго поколение и живеем нашият си живот. А не техния. И тези ужким морални техни ценности понякога нанасят доста вреди, вместо да помогнат. Ама филмът пак се повтаря този път с нас самите, когато сме вече родители и се стреми сега пък ние да налагаме нашите ужким морални ценности. И какво става - ето една жена, която се срамува от голотата си, когато би следвало да се люби, защото й е втълпявано, че това не е морално. Че даже и е грешно. Какво грешно се питам аз, когато точно тази нейна голота разпалва жарта на сладострастието в съпруга и! Ами помните ли приказката – един път стомна за вода, втори път стомна за вода, трети път стомната се чупи. Чупи се я..., защото тогава съпругът би могъл да си каже – ами ще отида там където има сладострастие..., защото тук не го намирам... и ще е прав!

Но аз лично ще си позволя да отбележа и една друга крайност – неприличната голота в обществото ни. Всъщност и тя убива сладострастието у мъжа. Защото възбудата у мъжа се ражда от загатнатата голота. Но разбира се, загатнатата голота е само в началото на любенето. После вече съвсем не ни трябва. Помните ли една строфа от една песен на близнаците Аргирови? Цитирам по памет - гот е, грешка няма, да се будиш без пижама до мадама – млада пряма, гот е!

Ето и още една причина. Нарича се мода. И тук – хайде пак главоболия. За модата ще се постарая да бъда кратък. Но най-важното е, че от както свят светува все има мода какви жени да се харесват. Това го доказват господата художници и скулптори безрезервно. Със статуите си и картините си. И какво – били са времена на силно заоблените жени. А по-слабите дами хич не са се надявали на успех в любовта на мъжете... Че после било поради една или друга причина – ето махалото на модата отиде в другия си край. И какво – все що е слабо, кльощаво се обяви за много женствено. И не само това – сегашната мода има за модел слабата жена в мъжки дрехи, с мъжки обноски и държание. Нарича се метро-сексуалност, че даже и унисекс. Какъвто и да е секса, той не става по рецепти. Особено по-модни такива. Защото ние се раждаме различни поради генната памет в нас. И сме високи и ниски и закръглени и слаби. Това са телата ни. Тях не можем да променим драстично. Нито с диети, нито с фитнеси и други физически натоварвания. И немалко жени се срамуват точно за това, че не се вписват в сегашните модни (а аз ги наричам модно убийствени) тенденции. И точно за това търсят тъмнината, а не светлината когато се любят. Да не би човека, който я люби, да не я хареса и отхвърли. Ще кажете – суета! Не, това не е само суета. Това е едно самоубийствено робство на дадената жена към модата днес, вчера или утре! Във всички случаи тази мода пълни джобовете на много модни експерти и носи много сълзи на нещастие на тези доброволни робини на тази мода днес! Затова моята рецепта към всички е – обичай най-напред себе си, а после другите. Важното е ти да се харесаш и няма начин след това и тези които наистина те обичат да не те харесват. Просто няма начин. И всякакви диети за отслабване и всякакви битови мероприятия на тази тема – вън от живота ти. Точка. За да има място за обич. Затова! Защото аз те обичам – точно затова, защото не си като другите.! Запомнихте ли господине тези мои думи? Ето ги още веднъж. Аз те обичам, много те обичам и за нищо на света на бих заменил нашата обич, точно затова, че ти не си като другите жени. Имаш не само перфектно тяло, но и горещо сърце и прекрасна душа. Защото тези – там на телевизионния екран са фалшиви. Фалшиви са, защото красота им не е тяхната. Те не са естествени. Всичко при тях е игра на скалпела и инжекциите с силикон и ботокс.  Това е. А при теб скъпа моя – всичко е естествено и много красиво. Това е.

И най-важното – винаги импровизирайте. И с музика, и със свещи, и ако трябва и шампанско. Ей така за блясък в очите. Тогава тя ще се отпусне и не ще казва на красивото и хубавото в едни взаимни човешки любови, че е неетично и некрасиво. Тогава.
А пък за днешното довиждане, много благодаря на поетесата Роза Василева. Ето нещо, което тя е написала и с душата и със сърцето си.

 
ОБЕЩАЙ МИ
Обещай ми, мили, обещай –
Любовта ни да не бъде сън.
Утре – като се събудя
Пак да чувам топлият й звън.

Обещай ми, мили, обещай –
В есента на нашите години
С тази обич, толкова красива,
Толкова и истинска и жива,
Двама с теб да сме така щастливи.

Обещай ми, мили, обещай,
Че без мене да си тръгнеш няма
И до сетен дъх,
До залеза, до края
Ще останем с любовта си двама!

 

Е, питам се аз – защо когато намерим щастието в живота си не се стараем то завинаги да остане при нас? За да можем да се обичаме взаимно до сетния си час. Каквото и да не струва това!

И на края ви предлагам да видите 3 от най-хубавите песни на прекрасния мюзикъл Notre Dame de Paris. Едно невероятно произведение за изгарящата страст, истинската вечна любов, надвиваща смъртта!

 

 

 

 

 

 

А тук е целият мюзикъл. Можете да пуснете и субтитри на английски, френски или руски.

 

 

д-р Илия Врабчев - сексолог, психотерапевт