Срамувам се от тялото си ПДФ Печат Е-мейл

 


 

 Ако можех сам да реша проблема си, никога нямаше да пиша до вас. Понеже съм от малко градче, ме е страх някой да не разбере, че става въпрос за мен. Ще ми се присмиват. И жена ми не искам да разбира, защото тя пък ще ми се разсърди. Обичам я много и държа на нея, искам сексът ни да е пълноценен и да правим всичко позволено и... непозволено. Тя обаче се дърпа, когато я пожелая през деня, на нощна лампа или чисто голи в банята. Срамува се от тялото си. Като я попитах веднъж защо се срамува, каза, че всичко си имало граници. Била прекалено възпитана и за нея сексът е само за под завивките, на тъмно. Пък и с това тяло... - така ми отговори. А честно да ви кажа, за мен тялото й е перфектно, много жени биха й завидели. Как да я променя, докторе?
Емил, 23 г.

 

Здравейте Емиле,

Интересно, много ми е интересно писмото Ви до мен. Най-вече с това, че колкото и да се променяме ние, хората, през годините, в които живеем, все пак остава един „спомен" в обществото ни за онова "мръсно, долно, че даже и нечестиво действие, наречено любене, между един мъж и една жена". Зрели хора, които съвсем естествено са се срещнали за да се обичат и да даряват живот. Разбира се те, децата, плод на тази тяхна взаимна обич вземат, че пораснат и си тръгват от семейното гнездо. Ала тези двамата – техните родители остават там, в семейното гнездо. И едничката им радост пак остава любенето. То едничкото им остава. Но те не съжаляват, защото пак са заедно и се обичат. И не могат един без друг. Е, вече любенето има съвсем други дадености. Но макар и така то почти все пак носи същата радост, че живеем заедно. Е, след тези мои думи, пак ли ще се питаме кое е това мръсно и долно? Това, което носи радостта от живота и плода на любовта – децата? Ако е така – защо сме се родили ние самите тогава? Защо?

Хайде сега малко поезия. Моля ви да прочетете това:


Когато ти изтръгнеш чудни звуци
От старото пиано с нежни трели
Ревнувам аз клавишите, които
Целуват белите ти пръсти..!


Стоп за малко. Откъсът е от един любовен сонет, посветен на любимата жена, написан от перото на поета за всички времена – сър Уйлям Шекспир. Не, това не е ревност, а преклонение пред любимата. И то, забележете – преклонение към една част от нейното тяло. А то цялото нейно тяло е олтарът, пред който коленичи поета. Защо ли?

Ами защото тялото е фетиш. Фетиш за този, който те обича. И твоето тяло е фетиш за тази, която те обича. Защото твоите сетива виждат, харесват, чувстват и слушат тялото на жената, която ти заобичваш. И тя тебе също. Някои обичат да казват, че тялото е една външна опаковка на душата и сърцето. Не съм много съгласен с този постулат. Защото тялото без сърцето и душата е нищо. Ама и те сърцето и душата виждат, чувстват и обичат чрез тялото. Сиреч те са неразделни. Неразделни защото без да искаме най-напред харесваме едни очи, едни устни и едни бели пръсти. И още – една коса, златна или гарваново черна. И дъхът на тази коса. Една белоснежна шия. Един малки, но обли гърди и едни силни бедра. А да не говорим за едно тяхно безкрайно продължение – едни красиви женски крака. И реципрочното – силен поглед, волева брадичка, мощни рамене, стегнати задни мъжки части и силни крака. Ето – от тук започва харесването, еротиката за да дойде след това обичта или най-силното – любовта. Тяло, сърце и дух това са значими, ама много значими неща, когато се обичаме. Обичаме се защото си ги подаряваме взаимно един на друг когато, се любим. И най-прекрасното в тази взаимна обич е да се сливат не само телата ни, но и душите и сърцата ни. Но без да се сливат телата ни, я няма магията наречена любов. Няма я...

Та това в общ план, а сега конкретно за проблема Ви. Вижте няма да се уморя да повтарям, че в едни човешки любовни взаимоотношения маже да има мъничко свян. Но в никакъв случай срам! Да го повторя ли пак! Не може да има срам. Защото не е срамно да обичаш. Не срамно да зачеваш и раждаш деца. Не е срамна да си влюбен и да си готов всеки Божи миг от твоя живот да подариш любовно щастие на човека до теб. Подчертавам – любовно щастие, а не мъки и теглила от излишни превземки, точно така - от излишни превземки. А те откъде идат? От къде? Всичко започва от там. От началото за всички нас! От семейството, в което сме създадени. Създадени не само физически и психически, но и културно. Искаме, не искаме като дечица сме като парче пластилин в ръцете на родителите си, че и на техните родители. И те милите, под фасадата на така наречената загриженост да възпитаме децата си по наш образ и подобие ни вменяват техните критерии за морал и нравственост. Да, ама ние сме друго поколение и живеем нашият си живот. А не техния. И тези ужким морални техни ценности понякога нанасят доста вреди, вместо да помогнат. Ама филмът пак се повтаря този път с нас самите, когато сме вече родители и се стреми сега пък ние да налагаме нашите ужким морални ценности. И какво става - ето една жена, която се срамува от голотата си, когато би следвало да се люби, защото й е втълпявано, че това не е морално. Че даже и е грешно. Какво грешно се питам аз, когато точно тази нейна голота разпалва жарта на сладострастието в съпруга и! Ами помните ли приказката – един път стомна за вода, втори път стомна за вода, трети път стомната се чупи. Чупи се я..., защото тогава съпругът би могъл да си каже – ами ще отида там където има сладострастие..., защото тук не го намирам... и ще е прав!

Но аз лично ще си позволя да отбележа и една друга крайност – неприличната голота в обществото ни. Всъщност и тя убива сладострастието у мъжа. Защото възбудата у мъжа се ражда от загатнатата голота. Но разбира се, загатнатата голота е само в началото на любенето. После вече съвсем не ни трябва. Помните ли една строфа от една песен на близнаците Аргирови? Цитирам по памет - гот е, грешка няма, да се будиш без пижама до мадама – млада пряма, гот е!

Ето и още една причина. Нарича се мода. И тук – хайде пак главоболия. За модата ще се постарая да бъда кратък. Но най-важното е, че от както свят светува все има мода какви жени да се харесват. Това го доказват господата художници и скулптори безрезервно. Със статуите си и картините си. И какво – били са времена на силно заоблените жени. А по-слабите дами хич не са се надявали на успех в любовта на мъжете... Че после било поради една или друга причина – ето махалото на модата отиде в другия си край. И какво – все що е слабо, кльощаво се обяви за много женствено. И не само това – сегашната мода има за модел слабата жена в мъжки дрехи, с мъжки обноски и държание. Нарича се метро-сексуалност, че даже и унисекс. Какъвто и да е секса, той не става по рецепти. Особено по-модни такива. Защото ние се раждаме различни поради генната памет в нас. И сме високи и ниски и закръглени и слаби. Това са телата ни. Тях не можем да променим драстично. Нито с диети, нито с фитнеси и други физически натоварвания. И немалко жени се срамуват точно за това, че не се вписват в сегашните модни (а аз ги наричам модно убийствени) тенденции. И точно за това търсят тъмнината, а не светлината когато се любят. Да не би човека, който я люби, да не я хареса и отхвърли. Ще кажете – суета! Не, това не е само суета. Това е едно самоубийствено робство на дадената жена към модата днес, вчера или утре! Във всички случаи тази мода пълни джобовете на много модни експерти и носи много сълзи на нещастие на тези доброволни робини на тази мода днес! Затова моята рецепта към всички е – обичай най-напред себе си, а после другите. Важното е ти да се харесаш и няма начин след това и тези които наистина те обичат да не те харесват. Просто няма начин. И всякакви диети за отслабване и всякакви битови мероприятия на тази тема – вън от живота ти. Точка. За да има място за обич. Затова! Защото аз те обичам – точно затова, защото не си като другите.! Запомнихте ли господине тези мои думи? Ето ги още веднъж. Аз те обичам, много те обичам и за нищо на света на бих заменил нашата обич, точно затова, че ти не си като другите жени. Имаш не само перфектно тяло, но и горещо сърце и прекрасна душа. Защото тези – там на телевизионния екран са фалшиви. Фалшиви са, защото красота им не е тяхната. Те не са естествени. Всичко при тях е игра на скалпела и инжекциите с силикон и ботокс.  Това е. А при теб скъпа моя – всичко е естествено и много красиво. Това е.

И най-важното – винаги импровизирайте. И с музика, и със свещи, и ако трябва и шампанско. Ей така за блясък в очите. Тогава тя ще се отпусне и не ще казва на красивото и хубавото в едни взаимни човешки любови, че е неетично и некрасиво. Тогава.
А пък за днешното довиждане, много благодаря на поетесата Роза Василева. Ето нещо, което тя е написала и с душата и със сърцето си.

 
ОБЕЩАЙ МИ
Обещай ми, мили, обещай –
Любовта ни да не бъде сън.
Утре – като се събудя
Пак да чувам топлият й звън.

Обещай ми, мили, обещай –
В есента на нашите години
С тази обич, толкова красива,
Толкова и истинска и жива,
Двама с теб да сме така щастливи.

Обещай ми, мили, обещай,
Че без мене да си тръгнеш няма
И до сетен дъх,
До залеза, до края
Ще останем с любовта си двама!

 

Е, питам се аз – защо когато намерим щастието в живота си не се стараем то завинаги да остане при нас? За да можем да се обичаме взаимно до сетния си час. Каквото и да не струва това!

И на края ви предлагам да видите 3 от най-хубавите песни на прекрасния мюзикъл Notre Dame de Paris. Едно невероятно произведение за изгарящата страст, истинската вечна любов, надвиваща смъртта!

 

 

 

 

 

 

А тук е целият мюзикъл. Можете да пуснете и субтитри на английски, френски или руски.

 

 

д-р Илия Врабчев - сексолог, психотерапевт

 

We use cookies to improve our website and your experience when using it. Cookies used for the essential operation of the site have already been set. To find out more about the cookies we use and how to delete them, see our privacy policy.

I accept cookies from this site.
EU Cookie Directive plugin by www.channeldigital.co.uk