ПДФ Печат Е-мейл
 

 

Как тийнейджърите се превръщат в убийци 

 

 

Въпросът е много актуален и много обширен. И не е от вчера или от днес.

Все още не сме стигнали онова, което трябва да го има у всеки от нас: най-напред уважение към самия себе си, като част от природата, уважение към родителите, които са те създали и уважение към децата. Много е важна любовта, човешката доброта и обич. Те са ми дадени от родителите, аз ги давам на жената и тя на мен, и заедно ние ги проявяваме към децата си. Те непрекъснато трябва да са обект на нашето внимание. На това се крепи човешкото общество.

Иначе сме отделни хора, което означава самотни, нестабилни, несигурни. А какво се получава? Децата ни растат без нас, без нашето внимание. Опитахме се да ги даваме на детски ясли, на градини, да заменим майката и бащата, но това не може да стане – те нямат примера. Възпитанието се гради на личния пример, чрез присъствието на бащата и майката в семейството. Няма ли един от родителите, това семейство е непълно, то не може да възпитава. И момчетата и момичетата трябва да се учат на отговорност. Затова българският народ казва, че „мъж който не е ходил войник не е мъж и жена, която не е раждала, не е жена.” Ето това е изградена напълно личност – носенето на отговорност не само за себе си, но и за другите. Психологически нашите деца са инфантилни, недозрели. Това е точната диагноза и какво става?

По телевизията непрекъснато пускат филми пълни с агресия, садизъм. На запад също има такива филми, но в България ние само такива филми гледаме.

В училище – няма възпитание, има учене.

В семейството – пак няма възпитание, личен пример. Например да казваш на детето – ти си най-ценен за мен, ти си част от света, от природата. Всички ние сме ценни и винаги, когато имаш нужда, аз ще съм до теб, но трябва и ти да ми помагаш. Така се учат малките деца на отговорност.

А като го няма моментът на възпитанието, индивидът расте в обстановка на липса на добри чувства към него. Той е ощетен, чувства се самотен, отделен. От друга страна не е научен на отговорност. Чувства и злото , насочено срещу него. И отговаря с насилие. Агресията е форма на защита. Но той не оценява, че неговата агресия засяга себеподобен. Може да си по-активен и да се защитиш, да удариш, но не за да се изявиш. Да убиеш, за да се изявиш – това е форма на изява на моето Аз – вижте, аз съм по-силен. И то защото момичето/момчето е било по-атрактивно, по-привлекателно. Човек може да е много начетен, но не умее ли да се усмихне, да комуникира, той не е привлекателен. Ама аз не мога, ще каже някой. Не можеш, защото не ти е показано, не си научен.

Много млади хора нямат правилна преценка за нещата от живота, защото нямат изградени ценности - няма кой да им ги даде. Трябва да уважаваме най-напред себе си, за да можем да уважаваме другите. Можем да поспрем, да се порадваме на цветето, на тревичката, на песента на птиците. Това е животът.

Какво е семейството - човешката топлота, възпитание на обич, навици, отговорност. Това е, дипломите не струват, ако не си дал това.

Има деца с агресивни заложби – чупи, троши, бие. Тогава нека родителите разговарят с него – като равен с равен. Трябва да се чуе и неговото мнение, желания. Защото едно дете почне ли да проявява агресия, това е вик за помощ към обществото. За да привлече вниманието към себе си. Комбинацията от алкохол, дрога и убийство е нещо като заместител, да замести това, което липсва. У юношата се насажда мнението, че трябва да е първи, да направи едно или друго, но никой не го пита иска ли, желае ли... Той няма с кого да сподели това – приятелката ми ще ме изложи, момчетата ще ми се смеят, баща ми и майка ми не са ми приятели, те са нещо като надзорници, които са ми поставили задачи. И нямам никакви пътища...

А оттам личността се променя, задръжките падат и остава само крачка до изнасилването или убийството...не алкохолът и дрогата са причината за тях, те са част от пътя към тях.

А какво облекчение е младият човек да мисли – аз съм ценен, защото съм аз. Може да не завърша гимназия на време, но аз съществувам, аз съм Божие създание и съм ценен, трябва да имам самочувствие.

Има деца с по-лабилна психика, но това не е толкова важно, не трябва директно да го караме да бъде като нас. Това трябва да става индиректно – да му се дава един модел на човешко поведение, да се дава личен пример, да му покажем, как трябва да се справя с възникналите трудности, неприятности. Да му внушим, че няма по-хубаво от човешкия живот, здраве, от близките, приятелите. Когато детето чувства доброто човешко отношение към него, психиката му няма да е лабилна. Нищо, че едно хлапе е по-страхливо, а друго по-смело. Страхът е нещо човешко, което предпазва. Лошо е, когато паникьосва и стопира – чисто човешки черти, които са заложени у нас. „Ти си такъв, какъвто си и мама и татко много те обичат” и татко показва, а не приказва с менторски тон, как трябва да се реагира. И детето вижда, че няма нищо лошо и се стреми да бъде добър както татко.