Печат

Бившият главен сексолог на армията полковника от резерва д-р Илия ВРАБЧЕВ пред вестник Преса

 

Освободих от казармата Дим Дуков и Евгени Минчев

 

Заради статия за СПИН щяха да ни уволнят с ген. Стоян Тонев

През 80-те години във ВМА постъпиха на работа доста млади, начетени и високоинтелигентни лекари. Те бяха от това поколение, което четеше много, бе информирано и знаеше какво става по света. Един от тях бе ген. Стоян Тонев, тогава бе старши лейтенант. Така че се събирахме с него и други колеги. Достигнахме до извода, че аз, Стоян Тонев и старши лейтенант Христов трябва да напишем статия за СПИН. Проблемът бе голям, у нас нищо не се говореше за него, тъй като имаше табу. Написахме я и тя излезе в наше специализирано издание - това бе първата научна публикация у нас за вируса ХИВ. Публикувахме я, без да искаме разрешение, а и трябваше да мине през цензура, тъй като сме офицери. След 20 дена ни повикаха в отдела за сигурността на информацията в Министерството на отбраната. Питаха ни защо я публикуваме и от кого сме искали разрешение. Обяснихме, че не сме издали военна тайна и сме написали статията, за да знаят хората как да се предпазват. След много разправии се разминахме на косъм с дисциплинарно уволнение.

Моят учител като сексолог бе д-р Тодор Бостанджиев. Благодарение на него, Народното събрание прие закон, според който хомосексуалните вече не се преследват и не се наказват заради различието си. Научно е доказано, че във всяко човешко поколение хомосексуалността се наблюдава в 3-6% от хората. Тя може да е вродена или придобита. Преди хомосексуалните в армията ги преследваха и малтретираха. Един от драстичните примери бе с редник Булиев от КЕЧ (т.нар. квартирно-експлоатационни части, поделение на армията). Много гнусна история. Старите пушки го бяха надули с въздух от компресор през ануса и го осакатиха за цял живот. Затова аз лично внесох параграф 12 в разписанието за болестите и физическите недъзи за освобождаване от задължителната казарма. Този параграф се отнасяше за хомосексуалните и започнаха да не ги вземат войници. Така освободих от служба Евгени Минчев и Дим Дуков. Те минаха на комисия и ги освободиха. Как се открива хомосексуалността? Като дойдат при мен, им правех серия изследвания - психически и хормонални, за да открия причината. Такъв младеж веднага го предлагах на Централната военнолекарска комисия за освобождаване. Така стана и с тях двамата. Имаше, разбира се, и спекуланти, които лъжеха, че са обратни, за да отърват казармата. Аз ги хващах и си служеха на общо основание. Използвах теста „Минесота" на американските военни психолози. Той дава не 100%, а 200% гаранция за наклонностите на даден човек. През него никой хитрец не може да се промъкне.

Макар че защитавах хомосексуалните, не одобрявам тази разюзданост в поведението им и рекламата, която си правят с парадите. У нас е голям броят на разведените семейства. Момченцата растат под грижите на майките си, възпитателките в детската градина и училището пак са жени. Така малкото момченце пораства, без да вижда мъжки модел на поведение. Ето затова ме боли сърцето, защото на България й трябват силни мъже, а не лигльовци.

Веднъж в кабинета ми влезе млад офицер, танкист, с патерици. Танкът му се обърнал, той се контузил, претърпял тежка операция. От кръста надолу бе много зле, разбирате ме какво искам да кажа. Беше с жена си, красива девойка. Водеше я и поиска от мен да й кажа, че от него повече не става мъж. А тя се разплака: „Д-р Врабчев, много го обичам, дори и да е напълно импотентен, никога няма да го напусна." Обърнах се към лейтенанта: „Излез и ни остави насаме." Като останахме двамата, й обясних следното: „Аз съм лекар и не разделям хората, а ги събирам. Полов живот може да се води и без полово сношение. По тялото има ерогенни зони, които ако се стимулират, може да се получи сексуално задоволство." Тръгнаха си. И се върнаха при мен след две години с голям букет цветя и хубава бутилка уиски. Ще ме простите, но ще цитирам буквално думите на танкиста: „Докторе, той взе, че се събуди, стана и влезе." Досещате се какво имаше предвид. Така ми рече. А уролозите и неврохирурзите ги бяха уведомили, че той не може да има ерекция. Но ето че чудото стана, защото до себе си имаше обичаща и обаятелна жена. Такава жена е най-добрият стимулатор и най-добрата виагра за един мъж. След две години им се роди дъщеричка, сега вече са баба и дядо.

Ето и друг случай. Веднъж в кабинета ми влетя началникът на поликлиниката и започна да ми се кара как така съм допуснал съветски генерал да стои пред вратата и да чака на опашката. Погледнах и наистина: съветски генерал в униформа се бе наредил до останалите пациенти. Поканих го веднага да влезе, но той отказа категорично: „Не мога да пререждам българските войници и офицери. Като ми дойде редът, тогава." После разбрах, че бил представител на върховния главнокомандващ на Варшавския договор у нас, за да наблюдава работата на нашия министър и Министерството на отбраната. Оказа се, че има проблем с качеството на половата си възбуда. Поговорихме, направихме изследвания. Много сърдечен човек. Дори веднъж дойде да ме вземе със служебната си „Волга". Вътре бе жена му, невероятно красива рускиня. Поисках и от него да ми позволи да поговоря с нея насаме. Мина време и един ден дойде с водка „Сталинград" и хайвер. В знак на благодарност, че съм го възвърнал към нормален полов живот. Затова твърдя, че за мъжа няма по-силна виагра от чаровната жена. Аз имах най-красивата медсестра във ВМА. Беше божествено създание. Та тогава вървеше шегата, че ако не ти стане от секретарката на д-р Врабчев, положението е неспасяемо и не помага нито виагра, нито шоколад. Но я бях предупредил: „При мен за лечение идват много хора и все известни личности с интимните си проблеми. Само ако чуя по коридорите някое от имената, които са влизали тук, тъй като знаем само аз и ти, не за 24 часа, за 24 минути си уволнена." А освен че бе обаятелна, бе и много точна. Нито веднъж не ме издъни. Та тогава, когато съветският генерал дойде щастлив в кабинета ми, ме попита: „Какво искаш да направя за теб?" Отговорих му: „Нищо, само да замина на конгрес на Световната здравна организация (СЗО) в Западна Германия, на който съм поканен. Знаете, че няма да ме пуснат. Тя е капиталистическа държава. Няма да ми да дадат разрешение." Той обеща, че въпросът ще се уреди, но да не споделям с никого. Мина известно време, а от него ни вест, ни кост. След няколко дни обаче се обади и ми определи среща в сладкарница „Кристал" в центъра. Отидох, чакам, но него го няма. По едно време пристигнаха двама високи, снажни и късо подстригани младежи. Говореха лош българки с руски акцент. Попитаха ме аз ли съм д-р Врабчев.

Като се убедиха, че съм аз, единият ми подаде служебен паспорт на мое име и западногерманска виза. И още - самолетен билет бизнес класа София - Франкфурт и обратно. Отделно жп билет Франкфурт - Хайделберг, където се провеждаше конгресът, и обратно. Платен хотел за 10 дни в луксозен апартамент, пари за таксата за участие и 1500 марки за джобни. „Това всичко е за вас, нищо не трябва да отчитате. Генералът ви желае приятен път и пак ви напомня да не споделяте с никого", след което си тръгнаха.

Бях притеснен до последния момент, дори на летището всеки момент очаквах, че ще ме спрат. Чак когато самолетът се отлепи от пистата и прибра колесника, се успокоих. Само жена ми знаеше, че съм на конгрес в Западна Германия. Докато ме е нямало, те я попитали къде съм и тя казала. А това веднага бе квалифицирано като извънредно произшествие.

Щом се върнах, ме извика началникът на ВМА, тогава бе ген. Купенов. Седи в кабинета си, а около него дузина полковници. Бе ядосан и строго поиска да разбере как съм заминал, кой ме е пратил и с чие разрешение, за да му е ясно как да ме накаже. Казах името на съветския генерал. Тогава един от полковниците се наведе и му прошушна нещо. Ген. Купенов се усмихна, опита се пак да е строг, но не му се удаваше: „Бягай оттук и да не те виждат очите ми повече. Но преди това напиши доклад, който да изнесеш пред научния отдел на ВМА." Така приключи случаят. Та на този конгрес аз бях единственият военен лекар сексолог в света, който бе поканен да участва в работата му. Но не се гордея с това. Горд съм само когато помагам на обикновените хора.

 

 

We use cookies to improve our website and your experience when using it. Cookies used for the essential operation of the site have already been set. To find out more about the cookies we use and how to delete them, see our privacy policy.

I accept cookies from this site.
EU Cookie Directive plugin by www.channeldigital.co.uk