ПДФ Печат Е-мейл

Бившият главен сексолог на армията полковника от резерва д-р Илия ВРАБЧЕВ пред вестник Преса

 

Никога не слагахме бром в чая на бойците

 

Когато Янчо Таков служеше, Лили Иванова му идваше на свиждане и пееше безплатно за войниците

Известният сексолог полков­ник от запаса д-р Илия Врабчев е роден на 14 юли 1947 г. в Ботевград. Завършва медицина и преминава в армията. Близо 24 години служи в редовете на войската. Бил е главен сексолог на армията. Като офицер е единственият член на Световната асоциация по сексология. Почетен член на Световната здравна организация по геронтопсихиатрия и сексология.

Знаете ли, често са ме питали дали навремето слагахме бром в чая на войниците, за да се потискат сексуалните им желания. В наборната казарма се влизаше на 18 години, а тогава младежите са в най-голямата си сила. Нали знаете вица за двамата старци, които си говорели на пейка в градинката. „Наборе, наборе, казал единият, бромът, дето го пиехме в казармата, е те сега взе да ни хваща." Това, разбира се, е мит и категорично не е вярно. Никога в чая на войниците не сме слагали бром. В първите няколко месеца новобранецът е стресиран от гонка и въобще не мисли за момичета, сексуалното влечение изчезва. Причината е, че напрежението в казармата е много голямо. Той няма време да отиде до тоалетната, а камо ли да се сети за жени.

Известно е, че през Втората световна война по време на обсадата на Ленинград месечният цикъл на жените спира. Така е било и с тези, които са воювали на фронта. Причината пак е стресът. След една година служба новобранецът ставаше „стар кокал" и чак тогава момчетата започваха да изпитват неистово желание за полов живот. Но рядко ги пускаха в отпуск заради изискването да се поддържа бойна готовност.

Какво правеха тогава - мастурбираха. Това не е срамно, не е тема табу. Извинете, но това го правят и животните, когато са разгонени. А когато мастурбираха старите пушки - ами на пост, на вишката. И то предимно нощно мреме - тогава сам, никой не може да те види. Във вишката виси портрет например на Лепа Брена, разголена, красива, това е повод за вдъхновение. То си е естествено, нормално. Сега в професионалната армия, разбира се, не е така.

А защо никога не давахме на войниците бром - защото не е само успокоително, но и приспивателно средство. Ако един командир заповяда в мирно време да се сипе бром в чая на войниците, ще го накажат, а във военно време ще го разстрелят. Заради бром може да излезе от строя цяло поделение. В казармата се борави с оръжие и бойна техника. Там всичко зависи от всички, а не само от един човек. Това важи особено за авиацията.

В летището на Доброславци, където служех, дежурен боец наблюдаваше през рогатка кацащите изтребители - дали пилотът е забравил да спусне колесника, или това не е станало поради авария. И алармираше веднага, защото може да стане страшна катастрофа. Ако сутрин войникът пие чай с бром, може да заспи.

А ето и още един интересен нюанс в тази посока. Навремето, още от цар Фердинанд, се спазваше следния принцип - там, където има военно училище, да се открива колеж или университет за медицински и педагогически кадри. Затова в Търново, Плевен, Шумен, Варна имаше институти за медсестри или за учителки и т.н.

Това се правеше с цел курсантите, щом излязат в отпуск, да си намерят гаджета и да създадат добро семейство с образовани жени. Затова офицерите масово се женеха най-вече за лекарки, медсестри и учителки. Този принцип се спазваше стриктно до 10 ноември 1989 г. Сега вече не е така.

Най-трепетните мигове в казармата - свиждане с любимото момиче.

Аз завърших медицина като военен стипендиант, направиха ме офицер и отидох в МО, за да ме разпределят. В комисията бяха дузина полковници, един от тях ме попита къде искам да служа. Отговорих хитро: „Нямам претенции, искам само сутрин като се събудя, да виждам златните кубета на „Александър Невски"." Полковникът скочи и изрева: „Марш навън." Тръгнах си и един приятел ме настигна. Каза ми, че са ме разпределили в Трета армия в Грудово. Прибрах се у дома, бях женен. А тъс¬тът - полковник. Зададох му въпрос: „Татко, искаш ли твоята дъщеря да живее в Грудово?" Той поклати отрицателно глава. И ме уреди да бъда военен лекар в Доброславци. Там започна службата ми, в това поделение изкарах 8 години.

Но преди да стана лекар в Доброславци, служих войник. Или по-точно бях школник в школата за запасни офицери във Враца. Там служеха висшистите. По онова време завършилите математика и медицина, като мен, ги вземаха в казармата след като се дипломират. Във Враца изкарах година и половина - бях на 23 години, семеен с дете. А отдельонният ми командир бе младши сержант, по-малък от мен. Като отдадеше заповед, ми викаше: „Редник Врабчев, повтори какво казах." Тогава го псувах наум, но после като кадрови офицер мислено съм му благодарил. Защото това е начин началникът да се убеди, че подчиненият е разбрал какво се иска от него.

Във Враца служех с Янчо Таков (син на известния деец на БКП, бивш партизанин и зам.-председател на Държавния съвет на НРБ Пеко Таков - б.а.) и с много други синове на известни величия от онова време. Тях ги пускаха в четвъртък в отпуск и се връщаха в казармата чак в понеделник.

Лили Иванова всяка седмица идваше с кабриолет, за да го откара в София. Понякога изнасяше и концерти безплатно за бойците. А ние, които нямахме връзки, стояхме в казармата, копаехме укрития и давахме наряд.

Аз се изхитрих и за да не копая окопи се пишех наряд на погребите край с. Костелево. Нарочно исках да застъпвам в най-тежките смени - през нощта.

В района на армейските складове, които пазехме, имаше и складове на МВР. Милицията държеше едно огромно куче - през живота си не съм виждал по-голямо. Сприятелихме се с него, защото в джоба на шинела си винаги носех салам от столовата. И редовно го хранех. Застъпвах през нощта на пост и то стои до мен. То си легне в краката ми и аз до него - заспивах, гушнат в кучето.

През нощта, когато идваше проверка, то отдалече усещаше проверяващите и почваше да лае зверски. Така никога не ме хванаха, че спя - Мечо винаги ме спасяваше. Накрая на службата даже ме наградиха за висока бдителност. Но това - благодарение на Мечо...

Та когато бях военен лекар в Доброславци, за осем години нямах нито един загинал военнослужещ, нямах и нито едно самоубийство. Там научих всичко за хората, познавах ги много добре и ги предпазвах от неразумни постъпки.

Въобще бяха най-хубавите ми офицерски години. Живеех в городока (градче в района на поделението, където живеят пилотите със семействата си, защото бойната авиация поддържа постоянна готовност - б.а.). И не съжалявам, защото бяхме много задружни. Като ми свършеше работното време и се приберях в квартирата, ставах лекар на обща практика за семействата на военните - викали са ме по всяко време на нощта да прегледам болно дете или друг член на семейството. Та в Доброславци и по късно в Пети мотострелкови полк в София станах истински лекар, защото в университета усвояваш теорията, но практиката е съвсем друго нещо. Само дето началниците постоянно ми се караха, че не съм подстриган. Но бях като душеприказчик за военните, изповядваха ми се за всичко. Като погледнех някой пилот в очите, веднага познавах душевното му състояние. И му препоръчвах: утре не бива да летиш. И ме слушаха.

Тогава в Доброславци служеше Георги Иванов Какалов, бъдещият космонавт. Една вечер го срещнах и той ми се оплака, че искат да сменят фамилията му, защото Какалов на руски означава „наакан". Чудеше се как да постъпи. А му предстоше да стане първият български космонавт.

Посъветвах го: „Какво те бърка. Не се колебай, отивай и лети. Все пак ще останеш в историята, че си първият българин, излетял в космоса." След това написа книга „Полети", която вече не може да се намери никъде.

 

We use cookies to improve our website and your experience when using it. Cookies used for the essential operation of the site have already been set. To find out more about the cookies we use and how to delete them, see our privacy policy.

I accept cookies from this site.
EU Cookie Directive plugin by www.channeldigital.co.uk